Слънчев, хубав ден. Пътувам в автобуса и си мисля, тази моя приятелка какво му харесва на този Мигел? Гола глава, необещаващи очи и атлетично тяло. На пръв поглед нищо особено. С такива мисли в главата, слизам на спирката, пресичам и влизам в блока на приятелката ми. Тя ме чака. Ще пием и ще обсъждаме предстоящата им сватба. Хващам асансиора, слизам в тъмния коридор, позвънявам на врътата очаквайки приятелката ми да ми отвори. Отвътре се чува гласът на Мигел: Идвам, идвам.. След известно време вратата се отваря и какво виждам: Мигел, гол, само по хавлиика препасана около кръста.- Здравей, извинявай, че се забавих. Вчера ме оперираха от апандисит и не мога да бързам. При което демонстративно отмена хавлията да ми покаже белега от операцията. Но за мой късмет и зла участ на Мигел, хавлията бързо се спусна на земята. Това ще да е! Мисля си аз..Затова го е харесала. Мигел, видимо зачервен бърза да си вземе хавлията, но навеждайки се, се присви от болка и успя само да се скрие с ръце. Аз се наведох да взема хавлията, в това време вратата на асансиора се отвори и от него лъсна местната вестник "Престилка", тоест клюкарката на блока. Възмутена, но без да отделя поглед от Мигел каза: Не ви е срам!
А Мигел отговори: Исках само да и покажа.
Показвай вътре! -прекъсна го клюкарката.
Отключи вратата си и се прибра. А аз все още стоях с хавлията в ръка..
Чудях се дали да му я върна или не...Така или иначе в блока ще се знае...Била съм с Мигел..А дали е така, даже баба-клюкарка не узна...